Царевицата в различните си одежди

Всички са наясно кой е Христофор Колумб, но малко си дават сметка за приноса му към кулинарната карта на Европа. И нашия екип бе много учуден, когато откри, че той и неговият екипаж донесли и царевицата в Европа.  Твърди се, че двама моряци от екипажа кораба „Санта Моника“, стигайки и разузнавайки обстановката в новооткритата  Куба през октомври 1492г.  се върнали на борда впечатлени от тютюна, който индианците пушели, и от непознато житно растение, което местните наричали maize.  На Колумб му станало любопитно и следващата година  донесъл първите царевични зърна в Испания. В  Севиля веднага започнали да я садят,  а през  1520 г. царевицата вече била въведена като земеделска култура из цяла Испания.  Така започнал пътя ѝ  към Португалия, Италия, Южна Франция и Югоизточна Европа.

В началото европейците я наричали  „турско жито“. Сигурно защото първото ѝ наименование, което френският ботаник Жан Рюел ѝ дал през 1536 г. било „Turcicum fromentum“.
Към края на XVI век царевицата била позната в почти цяла Европа и Азия . С нея се свързва името на французинът Огюст Пармантие.  През 1785 г. той издал книгата „Le mais ou le ble de Turque“, в която призовавал всички французи използват  „тази отлична храна за човека и животните“.  Благодарение на това, че била лесна за отглеждане, много селяни в Западна Европа се избавили от хроничния глад.

За появата на зърнената култура в България  се твърди, че през  1532 г., при  пренос на царевични  зърна от Турция за Германия върху българска почва изпаднали достатъчно, за  да се прихванат лесно.  От царевично брашно  се приготвя хляб доста по-лесно в сравнение с пшеничното и започнала масовата му употреба.

               Софроний Врачански пръв я споменава  в своето „Житие“ – през 1799 г., ял царевица в Плевен.  Етимолози смятат, че българската дума „царевица“ произлиза от „цар“.

Като храна приготвена от стрито царевично брашно или грис – качамакът се налага през XVIII век с навлизане отглеждането на царевицата като земеделска култура и по-лесното и продължително ѝ съхранение като земеделски продукт.

              Ястието  българите  познават като „качамак“, румънците наричат „мамалига“, а италианците „полента“. Съставката и начина на приготвяне са еднакви, името различно.  Историята му обаче е обща.