История на качамака

Преди няколко дни финансови експерти намекнаха,че бюджета вероятно ще трябва да се прави като за военно време,пък и скорошното ни навлизане в Румъния предразполага минаването на царевична диета.Така че качамака става много примамливо ястие !
Та съм решил да дам една (кратка) история на качамака плюс 1-2 рецепти , намерени из дебрите на интернета.
Ето я->
Вкуса на качамака. Историята на неговото проникване и разпространение в Европа е забележителен пример как цивилизациите могат не само да се сблъскват и да воюват, но и взаимно да си предлагат решения в борбата за оцеляване.
Първите европейци, докоснали царевица, били двама моряци от екипажа на Христофор Колумб. През октомври 1492 година те направили разузнавателна разходка из вътрешността на остров Куба и се върнали на борда на кораба "Санта Мария" силно впечатлени от две неща – тютюна, който индианците пушели, и едрите зърна на едно непознато житно растение, което местните наричали maize. През март следващата година Колумб донесъл първите царевични зърна в Испания и около 1520 г. царевицата вече била въведена като земеделска култура. Най-напред това станало в областта на Севиля – още през 1494 г. Сравнително скоро тя била пренесена в Португалия, Италия, Южна Франция и Югоизточна Европа.
Прави впечатление, че в някои европейски страни царевицата твърде дълго била наричана "турско жито". Поради което много изследователи до средата на миналия век опитвали да открият някаква нейна втора родина в Азия или Африка. Основни аргументи за това търсене са изображения на царевичен мамул в някои старинни японски гербове и няколко древни африкански съдове с подобна украса. Царевицата обаче прилича на твърде много други неща, поради което едва ли е проблем да се срещне в хералдиката и керамиката, преди да е била позната. Вече няма съмнение, че нейната единствена родина е Мексико.
Причина за объркването трябва да е било първото наименование, което френският ботаник Жан Рюел й дал през 1536 г. – Turcicum fromentum. Няколко години по-късно същото име възприема и германският ботаник Леонард Фукс. След това изглежда с разпространението й в Европа не било трудно в Италия тя да стане greno turco, във Франция – ble de turque, Turkisher Weizen в Германия, а в Русия (XVIII в.) направо влязла с турското си име кукуруза. В самата Турция пък понякога я наричали Румско (християнско) жито. Има и друго обяснение за тази езикова бъркотия – през XVI век в Германия било модно всичко ново и чуждо да се нарича "турско".
Въпреки че към края на XVI век царевицата била позната в почти цяла Европа и Азия, като масова земеделска култура се наложила постепенно през следващите две столетия. Един от нейните първи сериозни изследователи и пропагандисти на Стария континент бил французинът Огюст Пармантие, известен още като страстен защитник на картофите, с които германците го хранили като военнопленник по време на Седемгодишната война (1756-63 г.). През 1785 г. той издал книгата "Le mais ou le ble de Turque", в която агитирал да се насади из цяла Франция "тази отлична храна за човека и животните". Тя, според Фернан Бродел, е основен елемент от "хранителните революции на XVIII в." – процес, в който Старият и Новият свят обменили ориза, пшеницата, кафето и захарната тръстика с царевицата, картофите, боба, доматите и тютюна. Благодарение на царевицата, която е твърде родовита и сравнително лесна за обработване, много селяни в Западна Европа се избавили от хроничния глад и започнали да продават произведената пшеница на пазара.
Точно кога у нас царевицата е въведена като земеделска култура, не е ясно. Според акад. И. Странски това трябва да е станало около 1532 г., защото тогава тя била пренесена от Турция в Германия и няма начин по пътя нещо да не се прихванало и на българска почва. Проф. Н. Кондов обаче твърди, че спомената лингвистична бъркотия няма отношение към родното земеделие и у нас царевицата постепенно е започнала да влиза в бита след средата на XVII век, когато и останалите европейски народи постепенно започнали да свикват с вкуса й. Софроний Врачански в своето "Житие" споменава как през 1799 г., като бил в Плевен, ял царевица. Това изглежда е първото сигурно известие за нейното присъствие на българската трапеза. Половин век по-късно отношението към нея било твърде снизходително, ако се съди по няколко реда в "Показалец" на Раковски. "Замечателно е чи българи селци въобще ядат хляб, а не мамалига, както някои съседни народи. Но по някогаш казват: хайди да си сварим дивеник – мамалига. Види ся чи българи одавно еще почнали да ся питаят с хляб, и мамалига назъвават дивеник, т.е. естие, кое ядат диви человеци!"
Етимолози смятат, че българската дума "царевица" произлиза от "цар", макар че да докараш народа си да яде качамак не е никак царско.

Ето и рецептите –
Качамак на скара
Продукти: 500 г царевично брашно, 1,5 л вода, сол.
След като предварително подсолената вода заври, се сипва царевичното брашно по малко при непрекъснато бъркане. Кашата се вари, докато започне да се отделя от съда. След това се изсипва в тавичка, разстила се равномерно и се нарязва на филийки, които се препичат на скара или върху сач. Поднася се с айран и препечено сирене.

Качамак на тиган
Продукти: 300 г царевично брашно, 1 с.л. краве масло, 3 с.л. олио, 500 мл прясно мляко, 50 г сирене, 0,5 л вода, 3 скилидки чесън, стрит босилек, черен пипер, сол.
В олиото, кравето масло и малко вода се задушават ситно нарязаните скилидки чесън. Поръсва се с босилека и постепенно се добавя брашното при постоянно бъркане. Посолява се и се поръсва с черен пипер. Добавя се по малко гореща вода, а след нея и прясното мляко. Качамакът се бърка, докато водата изври. Отгоре се наръсва с натрошено сирене.

Дано някой да си е дал зор да го прочете до долу ,понеже мене ме домързя :Д
Живи здрави и Subscribe 😛