Цистус – защитен от аромат и собствен огън!

Скална роза

Лавдан или цистус (от на гръцки: kistos), познат и като още памуклийка или скална роза, е род ниски многогодишни храсти. Отличава се със силен и специфичен аромат, напомнящ мириса на амбра, който се дължи на високото съдържание на етерични масла в листата им.

Широко разпространено в средиземноморския регион. Вирее върху силно неплодородни почви – сухи, песъчливи и каменисти, предимно в напечени полупланински и планински райони с много слънце и безоблачни дни. Среща се от Канарските острови през Гърция до южен Крим, западен Кавказ, Близкия изток и Иран. Много от видовете могат да се намерят на Пиренейския полуостров и Мароко. Поради голямата си прилика с цвета на шипката, от семейство розоцветни, лавданът също бива наричан понякога „скална роза“.  Единичният цвят издържа до 8 часа – отваря се сутрин рано и увяхва преди залез слънце, но постоянно се отварят нови.

Най-полезната съставка при лавдана е голямо количество полифеноли – етерични масла и смоли. Това го прави ценна суровина в козметичната и парфюмерийната промишленсот. Неговите аромати намират приложение и в хранително-вкусовата промишленост – за ароматизиране на напитки, цигари, сладкарски изделия.

Напоследък все по-широко приложение намира като хранителна добавка, поради установеното силно антиоксидантно и противовъзпалително действие.

Храстът се цени и като медоносно растение, което привлича пчелите и придава специфичен аромат на меда.

Ароматът и самозапалването – защитна фукнция на цистуса

Наличието на голямо количество ароматни масла има за растението защитна функция. То расте в слабоплодородни и почти незалесени терени. Когато през такива места минат тревопасни животни, те се стремят да опасат почти всичко и да не пропуснат нищо от оскъдната паша, която им се предоставя. За да се спаси от пасящите животни, растението произвежда силни аромати, които силно дразнят носовете им и отдалеч ги отлбъскват от иначе сочните листа.Някои видове лавдан стигат и по-далече. Имат доста странно и драматично поведение. Те се самозапалват. Когато растението остарее твърде много или когато конкуренцията за една територия силно нарасне, то не „чака“ стъблото му съвсем да изсъхне и да се разпадне, че тогава да се събори и да отвори място за нови растения. В края на лятото, когато вече семената са разпилени, а слънцето припича най-жежко, растението започва да произвежда по-голямо количество полифеноли. Те обхващат като неневидима мъгла не само излъчващото ги растение, но и всички други наоколо. Полифенолите съдържат леснозапалими съставки. При покачване на температурата над 30 °C и при повишено количество от тях, те скоро се възпламеняват, обхващат остарелия вече и полуизсъхнал храст, запалват го, но заедно с него запалват и цялата растителна групичка, която се е обособила на това място. Скоро растенията изгарят, но семената остават. Остават най-вече семената на лавдана, които са най-защитени срещу висока температура и директен пламък. Нещо повече: високата температура играе роля на дразнител, на стимулатор, който разпуква защитната обвивка на семето и му позволява много скоро след краткотрайния пожар да покълне. Новите млади растения растат на съвсем празен терен, почти без конкуренция и върху добре наторена с дървесна пепел почва. Тази странна биологична проява се е формирала в продължение на милиони години еволюция, но се е оказала доста успешна.

Притчи

Може би като отглас от това странно поведение са многобройните легенди и притчи от древността за самозапалващи се и горящи храсти. Подобна притча с упоменаване на горящ храст се съдържа и в Библията, въпреки че там се говори за къпинов храст, но хората, не знаейки какъв е механизмът на ялението, са приписвали подобни свойства и на други растения.

Източници

Лавдан – Уикипедия (wikipedia.org)