Ficus carica представлява азиатски вид цъфтящо растение от семейство черница.
Плодовете му са познатите ни смокини. Родом е от Близкия изток и Западна Азия,
култивиран е от древни времена и е широкоразпространен по света, както заради
плодовете си, така и като декоративно растение. Познат е на човечеството още от самото
зараждане на цивилизацията. Споменават го за пръв път в Стария завет на Библията –
едно от дърветата в Райската градина е смокиня, а именно със смокинови листа се
покриват Адам и Ева след грехопадението и изгонването им от рая.
Думата смокиня – fig – e записана за първи път на английски през 13-ти век и произлиза от
старофренски – figue.
На пръв поглед смокиновото дърво няма цвят. Китайците го наричали „плод без цвят“.
Обяснението е, че плодът на смокинята се развива в специално адаптиран вид съцветие
от множество цветове, които не се виждат. То е почти затворено, с малки до 1 мм
цветчета, подредени по вътрешната му повърхност. Нарича се сикониум и побира до 2 хил.
цвята. Те с течение на времето преминават в съплодия. Растението е или женско, или
мъжко. Съцветията на женските се наричат фиги, а тези на мъжките – каприфиги.
Женските смокини са сочният плод, който консумираме, а от мъжките се прави сладко от
зелени смокини. В края на каприфигите има малко отворче, което дава достъп до
вътрешността им на точно определен вид насекоми. Те опрашват растението, а то от своя
страна дава подслон за личинките им. Опрашвани са от осата Blastophaga psenes, която,
като се промъкне през тесния отвор, крилата ѝ се откъсват, снася яйцата си и опрашва
плода. Обаче губи способността си да лети и остава вътре, където специални ензими я
разграждат на протеин. Тази специална симбиоза биолозите наричат „задължителен
мутализъм“ и е факт от 34 милиона години. Съществуват около 900 вида оси, като всеки
вид е отговорен за опрашването на 1 или 2 вида смокини. До узряването си цветът на
смокините се променя от светлозелен през тъмнозелен до кафяв при пълното узряване.
Смокинята е сред най-древните култивирани растения. В ранното неолитно село Гилгал I
(в долината на Йордан, на 13 км северно от Йерихон) са открити девет субфосилни
смокини от партенокарпичен (и следователно стерилен) тип, които са датирани към около
9400–9200 г. пр. н. е. По време датирането предхожда култивирането на пшеница, ечемик
и бобови растения с около 1000 г. Това дава основание да се счита, че тази находка може
би е първият известен случай на земеделие. Наречена е на мястото, което се счита за
нейна родина – древната област Кария в Мала Азия.
Още в древността римският учен Плиний Стари в своя известен труд „Естествена история“
отбелязва, че смокините са изключително питателни и се усвояват много лесно от
организма, като могат да помогнат за лечение на кашлица, както и за бързо заздравяване
на рани.
Смокините са били широкоразпространени в древна Гърция и тяхното отглеждане е
описано както от Аристотел, така и от Теофраст. Аристотел отбелязва, че както при
животинските полове, смокините имат представители на двата пола – единият
(култивираната смокиня), който дава плодове, и единият (див каприфиг), който помага на
другия да дава плодове. Освен това Аристотел записва, че плодовете на дивата смокиня
съдържат псени (смокинови оси); те започват живот като ларви, а възрастният псен
разделя своята „кожа“ (какавида) и излита от смокинята, за да намери и влезе в
култивирана смокиня, като я спасява от падане. Теофраст е забелязал, че както
финиковите палми имат мъжки и женски цветя и че земеделските производители (от
Изтока) помагат, като разпръскват „прах“ от мъжкия върху женската, и както мъжката риба
опложда хайвера на женската, така и гръцките фермери култивират дивите смокини. И
Аристотел, и Теофраст обаче не казват директно, че смокините се размножават по полов
път.
Смокините също са често срещан източник на храна за римляните. Катон Стари през 160 г.
пр. н. е. посочва в своето произведение De Agri Cultura няколко вида смокини, отглеждани
по онова време: марискански, африкански, херкулански, сагунтински и черен телански (De
Agri Cultura, гл. 8). Плодовете са използвани, наред с други неща, за угояване на гъски за
производството на гъши дроб. Смята се, че първият император на Рим Август е бил
отровен със смокини от градината си, намазани с отрова от съпругата му Ливия. И до днес
в римските градини се отглежда разнообразие от смокини, познато като Liviana, вероятно
кръстени на нея заради обширния ѝ градинарски опит.
Култивиран е от Афганистан до Португалия, отглеждан също в Pithoragarh в хълмовете
Кумаон в Индия. От 15 век нататък се отглежда в райони, включително Северна Европа и
Новия свят. През 16 век кардинал Реджиналд Поле въвежда смокиновите дървета в
двореца Ламбет в Лондон.
През 1769 г. испанските мисионери, водени от Джуниперо Сера, донесли първите смокини
в Калифорния. Сортът Mission, който те отглеждат, все още е популярен.
Самоопрашващите се свойства на вида го прави идеален сорт за въвеждане в друг
континент.
Италианската диаспора в Америка, която живее в климат със студено-зимен климат, има
практика да я закопават в земята.
С нарастване населението на Калифорния, особено след златната треска, редица други
сортове са донесени от източния бряг на САЩ, Франция и Англия. В края на 19-ти век
става ясно, че калифорнийският климат е идеален за производство на смокини заради
сходството си със средиземноморския си климат.
Могат да се консумират:
Интересно за смокините е, че някои хранителни вещества в тях се увеличават при
изсушаването им. Количеството минерали и фибри при тези изсушени смокини също е
много високо.
В Северното полукълбо пресните смокини са в сезон от август до началото на октомври.
Био изсушени смокини от Бурел Органикс може да поръчате в онлайн магазина ни .
Смокиня – Уикипедия (wikipedia.org)